В безвремие...
В безвремие…
Притихнала прегръщам есента,
а после пускам слънчево хвърчило,
усещам как се стича във кръвта
един рефрен от минало щастливо.
Откривам в себе си невидим зов,
към нови многостранни измерения,
към свят различен, вятърен и нов,
окъпан във кристални озарения.
Във него властва само любовта –
вълшебна песен, искрена награда,
сподвижник ѝ е весел радостта,
в съдбата ѝ да бъде вечно млада.
От мислите си раждам светлина,
понасям се далече над полята,
прегръща ме нетленна тишина,
досбъдва ме вълшебна в синевата.
А Той ме следва – огнен и висок,
красиво отразява моя пламък,
а в погледа му тъмен и дълбок,
откривам своя непрехòден блясък.
Отново съм една звезда –
немирница, прегръщаща безкрая,
посоката си следвам във дъжда
и знам, ще се завърна пак във Рая –
в безвремие, където двама с Теб
свободни ще се реем като птици,
а спомен ще остане всеки гнет,
стопен напълно в твоите зеници.
01.11.2017г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
