vega666 (Младен Мисана)
1673 14310
30 апр. 2020 г., 12:40  

В едно случайно утро... 

  Поэзия
1007 17 17

Смалих се и прегърбих си душата.

И за любов не смея да си спомням.

Зъл вятър вътре в мен сега се мята

Там, в ехото му, ставам по-виновен.

 

Трепери болно сгърченото време.

Не съществува лековитата отвара.

Разбитото сърце не търси стреме

и няма как да вярва в нова вяра.

 

Един самотен остров е небето.

Летя, но няма пак да го достигна.

Вечерните копита на конете

отнасят в залез сетните години...

 

Когато и последната звездица,

предала ме потъне в светлината

на утрото, отронено в зеница,

ще се прелея в чезнещия вятър.

 

 

 

 

© Младен Мисана Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Запомнящ се, силен финал и силен стих!
    Лирическия разкрива най - съкровените си чувства.
    Тъга, нежност и вярата, че "последната звездица" ще
    продължи да свети за да му покаже пътя на надеждата...
    "В едно случайно утро..."
    Това е моят прочит на стиха ти, Младен! Поздравления!
  • Младене, не трябваше да ме споменаваш! Намесата ми е толкова малка и не е мужно да се изтъква! А ти си го направил в толкова официална форма, че ме смути.
    Честит празник, приятелю!🍀
  • Поезия, която докосва, вълнува, извисява...
  • Рони се болка от всеки стих...
    Другото е вече казано.
    Поздравления, Младен!
  • Е, много красиво пишеш....Много нюанси сиво, но красиво...
  • Една особена поетична болезненост прозвучава в смаляващите се очаквания, в душевното сгърбване или по-скоро похабяване от ненадейните предателствата на любовта. Вътрешният агресор предизвиква скръбта на виновността, която дави обезвереното сърце и през която времето, видимо и безкомпромисно скъсява дистанцията на битието. Небето е представено като самотен остров, който съществува единствено, за да потвърди самотата на човека, освободен от вярата във райските въжделения и така изоставен, изчезващ подобно полъх на вятър.
  • Благодаря на всички за прекрасните коментари и за Любими. Дълбоко съм трогнат от вниманието ви, колеги по перо и приятели! Бог да ви дава здраве и да ви вдъхновява за ново творчество!
  • “Когато и последната звездица,
    предала ме потъне в светлината
    на утрото, отронено в зеница,
    ще се прелея в чезнещия вятър.”

    Много дълбоко, до сълзи на душата ми, ме докосна Младене! Приеми моите искрени поздрави!
  • "Вечерните копита на конете
    отнасят в залез сетните години..."
    Поздрави и от мен, красива поезия!
  • От първия стих хваща с мисълта си.
  • С пастирката на светулки....
  • Толкова много Поезия има тук! Висококаратна, въздействаща, ослепително хубава и обогатяваща душата!
    Благодаря за словесното удоволствие, Младене! ☀️
  • "Трепери болно сгърченото време.Не съществува лековитата отвара.Разбитото сърце не търси стреме и няма как да вярва в нова вяра." Сърцето е в капана на отчаянието, "самотен остров е небето"! Прекрасни стихове, въздействащи и много тъжни! Поздравления!
  • Много красиво!
  • Красиво, но тъжно, тъжно... Много красиво намиране на любовта сред вятъра. Тя е там - винаги, когато я потърсим. В сърцата, душите, ние сме изтъкани от любов. Интересно е как пътят тук е описан като едно приключение - опит да достигнем отново себе си, при това успешен. Въпросът е дали ще бъдем сами или с някой друг? Стихотворението сякаш не уточнява това, а задава въпрос, може би дори се надява. Устояват ли двама на вятъра... Ако се обичат, винаги ще устоят. Лечебна и търсеща поезия си намерих тук...
  • !! Хубаво.
    "Трепери болно сгърченото време.
    Не съществува лековитата отвара."
  • “Един самотен остров е небето.

    Летя, но няма пак да го достигна. „

    Много ми хареса, тежки редове ... 🌼🌹🌸
Предложения
: ??:??