В едно случайно утро...
Смалих се и прегърбих си душата.
И за любов не смея да си спомням.
Зъл вятър вътре в мен сега се мята
Там, в ехото му, ставам по-виновен.
Трепери болно сгърченото време.
Не съществува лековитата отвара.
Разбитото сърце не търси стреме
и няма как да вярва в нова вяра.
Един самотен остров е небето.
Летя, но няма пак да го достигна.
Вечерните копита на конете
отнасят в залез сетните години...
Когато и последната звездица,
предала ме потъне в светлината
на утрото, отронено в зеница,
ще се прелея в чезнещия вятър.
© Младен Мисана All rights reserved.
