В Храма
В църквата, прашен, стоя пред Иконата.
Тихо си тръгвам. Хич не ме спирайте...
Есенно слънце деня ми подгонва
и само пред Господ утеха намирам...
Грешен съм, Боже - това е цената!
Тя е далече... Няма намиране...
За какво ми е, Боже, днес Светлината?!
Скрий ме в земята! Така се умирало...
Аз ще издъхна под Твойта Икона...
Недей да ме жалиш! Сълзата не струвам...
Дяконът лудо камбаните гони,
а аз само, Боже, сърцето си чувам...
Нещо пропука... Нещо изстена...
Грешен съм, Боже! Хвърли ме във ада!
Гръм се разнесе. Дъждец и за мене...
"- Зърно да гледаш! Ей ти Наградата...
Рано е още за Дом на Небето!
Рано за простичко дървено кръстче!
Домът ти и утре ще бъдат Полето,
Женски очи и бебешки пръстчета!
Дар съм ти дал да спасяваш душите,
не тука Горе, а там, на Земята!
Грях опрощавам, че вали от очите,
щом си със Обич, пак под лозата!"
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимир Дяков Все права защищены
Така сме ние хората, простички и земни, живеещи с благоволението свише. Оптимистично настроено, не като при мен напоследък. 
