И преследвам тихото вълшебство

на огрените от слънцето сълзи.

С тях се изпарява всяко детство

в свят на най-безжалостни лъжи.

Аз знам, че и светулките тъгуват...

и умират с вятъра, щом чуят моя стон.

Тишина. Ала пак във мен изплуват

всички звукове, някога нахлули с взлом.

Преследвам себе си във ален мрак.

И тъй на сенките намирам пътя.

И дяволски се лутам в онзи такт,

от който цялата настръхвам.

Видях, че тъмното не е съвсем за мен.

Но светлината също често ми е чужда.

Успях. Намерих своя дом поне за ден!

Във сивото намерих красотата будна.