И преследвам тихото вълшебство
на огрените от слънцето сълзи.
С тях се изпарява всяко детство
в свят на най-безжалостни лъжи.
Аз знам, че и светулките тъгуват...
и умират с вятъра, щом чуят моя стон.
Тишина. Ала пак във мен изплуват
всички звукове, някога нахлули с взлом.
Преследвам себе си във ален мрак.
И тъй на сенките намирам пътя.
И дяволски се лутам в онзи такт,
от който цялата настръхвам.
Видях, че тъмното не е съвсем за мен.
Но светлината също често ми е чужда.
Успях. Намерих своя дом поне за ден!
Във сивото намерих красотата будна.
© Цвет Всички права запазени