Диханията на луната секнаха

и тя се облече в пелена от мъгла.

Свличаща риза на тъмна прокоба,

орисница черна почука с нога.

Смъртта на усмивките тягостна бе,

но те се пробудиха с вълчия вой.

От клетви ранени и с клетви живеещи,

копали гробове и спали до гроб.

Нозете издрани в пътеки безкръвни,

де устни до кръв о дървото се пиха.

Ранени, безумни, с копита протрити,

и бягащи, гонещи летния зной…

Обречено нищо и вечно сега,

от пламък изгаря звездите горещи.

То само от себе си ехтяло в тъма

и ехото носело в прашните вечери!

Заспиващо днес и бъдно сега,

горете и вледенявайте с усмивки словата!

Магия и стон, вой и стенание,

Прокоба и плач, глас, сподавен в ридание!

Бъди! Днес е повече, утре ще пееш!

Диви и проклинай, че слагам покров…

Заравяни спомени, отравяни трупове,

Тела… но споени за вечна любов!