Водата в очите ми
Очите ми са тъмни
следи по пясъка
и пълни с влага.
Вълна по тях пробяга –
и ги няма,
изгубена съм в себе си.
Омръзна ми да гледам
отдолу към небето ти,
затварям битието си
и се оставям
на хладната милувка
на водата.
Назад – към люлката,
към крясъка на гларуса
и към плача на чайката,
морето моя майка е,
брегът скалист – баща.
И раждам се,
разбивам се,
зачевам се,
убивам се
и съм безсмъртно
временна,
ужасна,
ненавременна,
притихнала,
разпенена,
на ураган
връхлитащ
семето –
една
въздишка,
бременна
от
лунен
лъч
в
нощта.
Второто ми стихотворение, което участва в Деветнадесетия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов” 2025 на Община Кюстендил, Читалище „Братство 1869”, Читалище „Пробуда 1961” и не спечели награда.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены
