Волфганг Амадеус Моцарт - VIII

Да можех да нарисувам с думи града си –

далечния Залцбург с бели дворци

и спретнати къщички с китни тераси,

ограждащи неговите покрайнини.

Имах на времето детство щастливо –

родих се след тридесетгодишна война,

по днешни стандарти в градче доста диво...

За мен беше пъпът, то - на света.

Не можеше иначе някак, да бъде –

човек не избира свойта съдба...

Но днеска, когато витая отвъде –

все още живея на тази Земя.

Душата ми помни шумни каляски

с вратички лакирани, как трополят

по улички каменни – детските маски,

които надявахме при маскарад.

Богати пазари по коледа, глъчки,

тържествена музика и веселби –

стопанките с бухнали шарени фустички,

припрени, накипрени в ранни зори.

В очите ми детски, животът бе пъстра

картина, рисувана с трепет и смях –

обичах наравно търговката тлъста,

земята, небето и летния прах.

Дъждът бе наслада, а слънцето песен,

сезоните - чувства, искряща дъга -

от снежната зима до златната есен,

през лятото знойно и пролетта.

С прекрасна палитра твореца всемирен,

рисуваше всичко ден, подир ден

и всяка боичка бе празник неспирен,

изпъстрен, обагрен в звук съвършен.

Животът е музика – така го разбирам;

пък и тогава рано узрях.

Няма да крия и да позирам –

просто записвах, макар, че творях.

Господ ни дава и Господ ни взема –

аз благодарен съм на свойта съдба,

че в многоликата безкрайна вселена,

ме надари да чувам звука.

Само в едно до сега съжалявам –

много изслушах, но малко успях,

времето в ноти да пресъздавам...

Кратък е пътя - на човешкия грях.