Восъчни сълзи

Не я огрявай със своя лик разтапящ, 
царството на моя неспокоен сън,
не я тормози с поглед изгарящ,
притихналата яснота навън.

Остани при мен, за да поговорим
трудно е постоянно да мълча,
как сърцата пред света да отворим
и стегнатия пашкул да разсеча.

Тя ми липсва, а не мога да видя
в просъница нейното лице
ах, колко години дълбоко крих я
в пещерата на своето сърце.

О, ти проплака нима те разчувствах
за да изливаш восъчни сълзи,
върху спомена към който пристъпвах,
през дните на сломяващи борби.

Нека двама се разлеем пред зората
в тих разпръснат дъжд от синева,
ударил се като врабец в стъклата,
падайки с прекършена глава.