Всяка вечер прощавам на болката

за моето вчерашно минало…

Треперя над него, над малкото,

в което се чувствах щастлива.

Какво като плаках до изгрев?

Сега също плача, болиш ме!

В дъжда си аз имах усмивка,

защото усещах, че дишам!

Надеждата, скрита в очите ми,

живее във мене наужким.

Мечта, оживяла от вричане,

как тихо във него се сгушвах.

Върни ми го, той е спасение!

Душата ми стана трошица!

Потънала в свойто забвение,

свикна да вярва в измислици.

Не свиквам, че него го няма.

Без вяра дали се живее?

Без нея, в студената стая

се моля, върни ми го, Време.

Настъпва пак тихото утро…

На тебе всеки е роб!

Не ми трябва твоето Утре,

във Вчера е моят живот.

В прозореца спомени блъскат,

мечти изтрезнели набързо.

Носталгия в мене възкръсва,

жадно изпива дъжда ми.

С надежда стрелките завързвам.

Спри се, Време проклето!

Спри! За къде си забързано?!

Върни ме обратно при него…