Нощта разстила своята коприна
умира в тишината всеки звук.
Денят със сиви спомени отмина.
Сега е самодивско време тук.
В небето грейват хиляди огньове
с мамеща, вълшебна красота!
Месецът намига ти от горе
над тъмната, притихнала земя.
Дочува се от нейде лай на куче,
след него вик, а после еква смях.
Мракът топлината бавно смуче.
За любов е време! И за грях! ...