Времето
585
0
1
косите побеляха
слънцето изгря
птичките отлетяха
и ти с тях отлетя
вълните се блъскат
нервно в скалите
ръцете се отпускат
и допускат мечтите
миналото бясно се бунтува
като камък хвърлен потъва
и окото си спомня дори
и отново потичат сълзи
а сърцето се нервно вълнува
не допуска спомена стар
като пътник се силно страхува
и напада бедната твар
но побелелите коси се ветреят
и времето не може да ги спре
като влюбени които копнеят
в общо разбито сърце
времето враг е достоен
и напомня любимец покоен
така на удара връща с удар
а на болката с копнеж...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Няма значение Все права защищены
