косите побеляха
слънцето изгря
птичките отлетяха
и ти с тях отлетя

вълните се блъскат
нервно в скалите
ръцете се отпускат
и допускат мечтите

миналото бясно се бунтува
като камък хвърлен потъва
и окото си спомня дори
и отново потичат сълзи

а сърцето се нервно вълнува
не допуска спомена стар
като пътник се силно страхува
и напада бедната твар

но побелелите коси се ветреят
и времето не може да ги спре
като влюбени които копнеят
в общо разбито сърце

времето враг е достоен
и напомня любимец покоен
така на удара връща с удар
а на болката с копнеж...