Уж времето лекува, чух,
уж болката умира с дните,
очаквах облекчение, не идва
и нощем окото ми не мигва.

Живея в настоящето на минало,
търся грешките изстинали,
нямам отговор за всичко,
чакам да остане мъртва птичка

онова, дето ме кара да летя,

а даже нямам сили да вървя,
стъпвам по пътека неотъпкана,
вълните се разбиват в пристана,

в пристана на спомени изсъхнали,
в съзнанието си късам бурени,
 поливайки с горчивината смътното -
загнездили се плевели в безплътното.

Не ща да се задавям в мислите,
искам да съм себе си, предишния,
не ща да се подвеждам по заблуди,
неистински осмисляли деня ми.

А времето тече си пак в посоката
изконна, без да подозира мъката,
тъй хладно се събрала във сърцето
на момчето, реело се някога в небето.