Уж времето лекува, чух,
уж болката умира с дните,
очаквах облекчение, не идва
и нощем окото ми не мигва.
Живея в настоящето на минало,
търся грешките изстинали,
нямам отговор за всичко,
чакам да остане мъртва птичка
онова, дето ме кара да летя,
а даже нямам сили да вървя,
стъпвам по пътека неотъпкана,
вълните се разбиват в пристана,
в пристана на спомени изсъхнали,
в съзнанието си късам бурени,
поливайки с горчивината смътното -
загнездили се плевели в безплътното.
Не ща да се задавям в мислите,
искам да съм себе си, предишния,
не ща да се подвеждам по заблуди,
неистински осмисляли деня ми.
А времето тече си пак в посоката
изконна, без да подозира мъката,
тъй хладно се събрала във сърцето
на момчето, реело се някога в небето.
© Саит Граховски Всички права запазени