Времето ме затяга,
всичко превръща се в жива рана,
неизлечима, неуловима,
носталгията пак ме настига.
Броя дните бавно, трагично,
докато не замина,
далеч, оставяйки тук всичко.
Времето ме притиска,
душата ми да остане завинаги тук иска,
в щастието, тишината, свободата,
загърбила сама единствена мечтата,
за която давах всеки изминал ден,
ала дали тя би била проблем?
Тръгвайки по своя път,
аз оставям във всичко мое нечистоплътна кръв,
която всеки ден ми напомня,
че трябва да продължавам да се боря.
И един ден ще се върна пак,
където, надявам се, 
не всичко е загубено, хвърлено
и образувало се в коварен рак.
Времето ме наляга,
скоро тръгвам си от моя дом -
бащин, свой, красив,
и досущ като джунглата - изключително див.
Скоро тръгвам си от моите сърца -
благи, смирени, любими
и досущ като природата - изключително живи.
Скоро тръгвам си от моята красота,
любов и пълнота,
в себе си изпитвам огромна празнота
и огънят гори, вятърът ме понася
към нови води аз смело да нагазя
и да се върна към моята земя,
мила, прекрасна,
където всичко любимо ме чака,
където излечима е всяка моя рана.
Времето ме притяга..