Винарят престарял наля си кана вино, 

седна под увехналата си асма 

и спомни си как тачеше нявга любовта. 

Надигна каната, надъх изпи до капка течността 

и в очите блесна мъничка сълза. 

Спомни си как бе изпратил син, жена и дъщеря.

В избата и ден и нощ, посрещаше всеки изгрев нов. 

Вино за утеха сътворяваше за бедняците и

за заможните мъже. 

В дома си беше като гост -

прибираше се преуморен и от умората си лош.

Чакаше го неговата хубава жена. 

Така премина ù живота, все да чака своя мъж.

Прибра се с грозд от новата реколта за любимата,

но не я завари у дома. 

Бележка бе оставила с тежки, прощални слова. 

Оставяше го за вечни времена,

 а бе време на виното да сложи захарта.

Синът и дъщерята щастливи скитаха се по земята.

Намериха любов, създадоха деца, 

а той самичък остана с виното под увяхналата си асма. 

Много прегрешил, опрадвадаше го младостта...

В избата пристъпи и от бурето пепелта избърса.

Спомни си колко бе щастлив, а сега - сам и немарлив.

Виното - алкохол, лечител, в дългите дни

 едничък негов другар.

 Източи последната капка, каната пресуши, 

а в нея ромоляха  горещите сълзи.

Старият винар - сам и късно помъдрял. 

И до късна нощ под увяхналата асма 

споделяше мъката, споделяше си участта. 

Всичко за виното, за веселбата даде старият винар, 

но да върне пак жената и децата

не намери нивга цяр...