Когато нощем ти до мен преситен спеше,
аз се превръщах в шепа думи. Затова,
над листа бял до съмнало склонил глава,
сънят ми пишеше – и сам, и безутешен.
Часовник времето ми на чекрък въртеше,
нозете спъваше отровната трева:
На обич нямаш право, знаеш го това.
Поспри! Навън е страшно! Пътят ти – погрешен.
А в мен гореше огън – буен, но без дим,
огряваше сред мрака вярната пътека.
Бездушни с тебе бяхме. Само две тела.
Живот за мен не бе. Живуркаме и спим. ...