Кой си ти, човекът, скрит зад думите,

изписани на километри разстояние?

Кой си ти, човекът, дърпащ струните,

на чуждите души без колебание?

Кой си ти, циничният, студеният и мрачен?

Или си онзи, който пише стихове?

Дали във теб мъжът суров не плаче,

или пък страда, щом е сам и тихо е?

Нима си този, хладно-пресметливият,

отдаден на служебни постижения,

или прикриваш в теб спонтанно-дивия,

жадуващ неизвестност, приключения...

Коя съм аз и кой ми дава правото

да ровя в теб, да търся всичко скривано?

Не се стремя сърцето ти, коравото,

да разтопявам - знам, че е разбивано...

Какво поражда твоето вглъбяване -

отнел ти е животът всички чувства ли?

Или, предпазвайки се от раняване,

сърцето и душата си държиш заключени?

Дали използваш другите безчувствено

и тръгваш със фалшиви обещания?

Или е роля - ставаш лош изкуствено,

за да избегнеш бъдещи страдания?

Кой си ти, отчаян от живота? Огорченият,

загубил вяра в другите? А в себе си?

Кой си ти, изгарящ тайно нощем във вълнения

и чувства, сякаш сред пламтящо ято феникси?

Приемам те, със ролите, със маските,

със качествата ти и с негативите,

с търпение сглобявам те от частите,

разхвърляни след тебе, цветно-сивите!

Дори да бъркам в своите разкрития -

не искам да узнавам твойте истини.

Дали си този: по-добрият, скритият?

Аз вярвам във това напълно искрено!

За толкова години лошият не можа да ме уплаши, darling, но бъди по-често добрият...