Върба, навела клони, плаче,
отпива бистрата водица.
До речен бряг самó сираче,
без братец мил и без сестрица.
Във трудност детството му мина,
от вятър брулено, от зима.
Така година, след година
порасна – истинска върлина.
Под сянката ѝ в летен пек,
почивка търсеха копачи.
С каручка там ще спре човек,
ще седнат морните орачи.
И лазарки червени пяха
под клоните ѝ свойте песни.
Ръка в ръка хоро играха
и славеха Го – Бог небесни.
В параклис стар насред гората
отец наръсваше с миро,
зелени клонки от върбата.
Нареждаше за здраве и добро.
И Цветница срещу Великден бе,
върбата сякаш светеше с искри.
Трептеше във ръцете на дете
и вярващите правеше добри.
Пловдив
12.10.2017
© Хари Спасов Все права защищены