Върба

              Върба, навела клони, плаче,

              отпива бистрата водица.

              До речен бряг самó сираче,

              без братец мил и без сестрица.

              Във трудност детството му мина,

              от вятър брулено, от зима.

              Така година, след година

              порасна – истинска върлина.

              Под сянката ѝ в летен пек,

              почивка търсеха копачи.

              С каручка там ще спре човек,

              ще седнат морните орачи.

              И лазарки червени пяха

              под клоните ѝ свойте песни.

              Ръка в ръка хоро играха

              и славеха Го – Бог небесни.

              В параклис стар насред гората

              отец наръсваше с миро,

              зелени клонки от върбата.

              Нареждаше за здраве и добро.

              И Цветница срещу Великден бе,

              върбата сякаш светеше с искри.

              Трептеше във ръцете на дете

              и вярващите правеше добри.

              Пловдив

              12.10.2017