Върху бодлите на времето

градим стоманените кули на бремето.

Изливаме чувства, емоции, гняв.

Човеци сме - кой крив, кой прав!

Рядко поглеждаме назад,

трудно виждаме напред.

Диоптърът, с години наслоен, не помага,

а човешката лупа отново се спука,

отдавна захвърлена в боклука!

Налейте, да пия от мъка - 

загубих сърцето - чаша разлъка!

Върху бодлите на времето

насади се Съдбата... стаено

докосваше скъсано вехто палто.

Отвътре едва туптеше хастара.

Тъмнината изскърца зловещо,

тътен гръмовен прониза нощта!

Съдбата се сепна, захрипа,

до ъгъла, на тротоара, в боклука

пропука се сърцето на бедната дрипа!

Платът, от молците прояден,

копчетата пръсна, предаден

кротко отпусна ръкава скосен,

на своя тиранин - тоз реквием!

.........................................................

Върху бодлите на времето

закачи се сивкав конец!