Вървя
Синьото в небето избледня,
едва блещукат и звездите,
дантела сива наметна си деня,
заспаха кротко в розово мечтите.
А аз вървя смирена, дългокоса -
от грешки и несбъднатост боли,
краката ми във рани, стъпвам боса
по венчелистчета, тревички и бодли.
И все вървя, по-гъста е мъглата,
препъват ме въпросите ума превзели,
като дамоклев меч виси над мен съдбата,
но аз не спирам, бързам.. за къде ли?
Мислите се влачат уморени,
живота сякаш ме подмина и не спря,
чувствата утихнаха стаени,
бъдещето е неясно, но..вървя.
Не се страхувам накъде отивам
щом погледа ми все напред се рее,
аз всеки път сама избирам,
детето в мен е тъжно, но живее.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Доника Стоянова Все права защищены
