Синьото в небето избледня,
едва блещукат и звездите,
дантела сива наметна си деня,
заспаха кротко в розово мечтите.
А аз вървя смирена, дългокоса -
от грешки и несбъднатост боли,
краката ми във рани, стъпвам боса
по венчелистчета, тревички и бодли.
И все вървя, по-гъста е мъглата,
препъват ме въпросите ума превзели,
като дамоклев меч виси над мен съдбата,
но аз не спирам, бързам.. за къде ли? ...