Въздишка от хоризонта
Безбройни дълги вечности,
напрегната и сложна,
разделящо студена
бе сухата ми кожа.
От светлото боли ме.
Просторът безгръбначен
е празната далечност,
останала без име.
Духни свещта на кестена!
Стъмни ме и сгъсти ме,
отпивай ме различно,
като вълна естествена...
Кръсти ме
и вземи ме!
Понасяй ме към теб
в едно и неделимо
с вълшебното ти синьо...
Дъхът ми те изрича
и бавничко претърсва
по всички хоризонти.
Изпъваш нежна граница
– вкусът е органичен...
Ръцете ти са дъжд
и топъл, и различен...
Завий ме с пелена –
коприна за оставане,
разшумвай до нектар
със дългото си галене...
Небето озапти,
пришивай ми крила
със устните си алени...
Екстазно ме мълчи –
прегърнала пожар...
и гладко приюти.
О, приказка си сякаш –
въздишка моя ведра...
Така жестоко сладка!
Така безмерно щедра!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
