Във света - полуспуснат от болка клепач -

ний сме само сълзата по скулите.

Есента ни примамва във люлка от плач

посред кротката сянка на дюлите.

Тишината ни скътва в гнездо от лъчи

и превързва ни болките скришни.

Ние дълго, отчаяно дълго мълчим

в самотата на проза излишна.

Вятър пее ни зло - неочаквано див -

и луната със кикот ни стряска.

Всеки може със някого да е щастлив,

ако хвърли напук свойта маска

и помисли, поиска, посее Добро

във внезапния шепот на дните -

синьо цвете на нежно невръстно стебло

да му пази от болки мечтите.