Край пустия друм на дедите

уханни цветя не цъфтят.

На капище древно стените

порутени, в бурени спят.

Ще вейне вечерник полека,

ще бръмне случайна пчела.

Натука не води пътека,

но в спомен за вчера – ела!

Да видиш как росен разтваря

листенца – ковано сребро,

как свири захласнат гайдарят,

а юди извиват хоро.

Как с ласкав го поглед даряват

и с вино поят го след здрач,

монети подхвърлят, припяват,

а после провождат го с плач.

Невярна е юдина обич

и с първи петли става дим,

от волни мъже прави роби,

за кратко си техен любим.

Били са девойки красиви,

смъртта ги отнела с жест тих

от близки, а дружките живи

намерили всяка жених.

А те яздят сури елени,

танцуват без свяст и без строй,

с безсмъртие горско дарени,

бленуват отдавна покой.

Днес пуст е оброкът, немее.

Отрекъл се трижди от Бог,

духът юдин вече не пее,

заспал е сън вечен, дълбок.

Кой смее – да хвърли пръв камък

към хълма, където в цял ръст

два клона протрити, с див пламък,

ще станат по-сетне чер кръст!

  Стихотворението участва в Националния литературен конкурс за поезия “Биньо Иванов” 2024 и не спечели награда.