За миг поспри, недей си ти отива,
моля те настойчиво, без глас!
Остави ме, нека те погледам,
да ти се порадвам с поглед аз!
Цяла вечност няма да те видя,
дните ми без теб ще опустеят.
Моята надежда ще увехне,
ще увехне... вихри ще повеят.
Спомените в луда надпревара
кат рояк откъснати листа,
от ръка на есенна поквара,
ще летят бездомни в нощта.
Ласките на погледи красиви
не ще греят вече на света,
а в душата поривите диви
ще са веч увехнали цветя.
Пак ли ще останат срутени
на мечтите пясъчните замъци?
Пак ли ще са не изчетени
на живота всичките му страници.
Пуст и мрачен ще остане, знам,
на илюзиите порутения храм.
Ще пустее дървеният праг
там под сянката на вечен студ и мрак.
Всяка вечер пепеляво-сива
ще дохождаш ти в съня ми пак
и усмивката ти закачлива
ще сияе в` вечерния мрак.
И тогаз ще трепкат по стените
сенките кат призраци в нощта.
В` веселия танц на светлините
ще се люшкат дрипави петна...
Колко хубаво в съня ще бъде
и усмихнати очите ти
нежно-мека топлина ще леят.
Ярко над теб пък косите ти
в лъчезарна светлина ще греят...
Още слънце не дочакали,
с тъжни и подпухнали очи,
утрините ще са плакали
по тревата с бисерни сълзи...