За юнак се не плаче!
Колко пъти се спрях
и сърцето проряза,
инстинктивният страх –
как си в тази зараза?
Аз ли? Аз съм юнак,
ти така ме възпита.
Битка, рана и пак,
литвам, към висините.
Конят? Ще издържи,
бронята ми е яка.
Мисля нови лъжи
и измъквам се някак.
По тревожния глас,
пъплят хиляди думи
и доволна съм аз –
с интернет помежду ни.
Невидяни очи,
мамо, крият, обаче –
да боли, да горчи,
за юнак се не плаче!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
