Накара ме да вярвам, че те има,
а също, че очите ти са сини.
И всеки ред, от теб написан,
от разума ми с всяка дума взима.
Накара ме да вярвам, че има слънце
в безлунна, сляпа нощ, пропита с мрак.
И всеки ред, от теб написан,
отронва от ума ми зрънце.
Накара ме да вярвам в теб,
да чакам твоето отсъствие
очите ми да просветли.
И в мълчание печално
сама да разговарям с твоето присъствие.
И всеки ред, от теб написан,
ме кара от теб да чакам усмивка от хартия.
И когато в погледа ми се редуват светлина и мрак,
дали лика ти обещан да диря в синьото мастило?
08.02.2010г.
© Виола Все права защищены