Забравих името си
Изхабена от усмивки,
уморена от преструвки,
вглъбена в собствен ритъм на сърцето,
вървя самотно аз в полето.
Вървя сама и трудно ми е да си спомня,
вървя си и не мога да припомня
на себе си, а не на друг
как беше мойто име.
Забравих името си,
какво проклятие!
Забравям себе си
и нямам понятие
как ще намеря път към душата си отново.
Ако е останала душа във мен,
ако не се е превърнала в олово...
Ако вече е на камък вкоченена,
ако всяко човешко в мен е изпепелено,
ако няма обич, мир и доброта,
то значи сто години самота.
Нека бъдат сто години самота поне,
за да изкупя свободата на свойто сърце,
за да не скитам самотнa в пусто поле,
за да видя слънце, изгрев, нов ден.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Антоанета Георгиева Все права защищены
