Хвърлете ми залък
Хвърлете ми залък, дори и остатък угнил!
Не гледайте моето вехто, одърпано руно…
Съвсем по човешки, животът на мен ми е мил,
макар да се вее на пътя – прокъсана струна.
И черна съм, да, но след мен е пътеката бяла
и стъпвам лъчисто по мрачните друми надлъж.
Обича Творецът и тварите в котешко тяло
(пиянските камъни с дъх отклони неведнъж).
Кръстосвам си вечер зандана от мърляви кофи,
металът оглася квартала. Със звук на вина...
В човешката милост са моите звънки окови –
затвор, заклинен от засъхнали хапки храна.
Но вечер, притворя ли пак уморени клепачи,
бленувам за вашето меко, домашно легло.
И вярвате пак, че единствено хората плачат…
Хвърлете ми залък, пък утре – било що било.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
