Зашити сърца.

След всеки разговор оставам тъжен,
и толкова се чувствам ретро. Телефон.
Усмивката ми е слушалка. Тръшната.
От нея капят няколко сълзи. Надолу.
А после ми е глупаво. И смешно.
Прочитам няколко поета. Класики.
Заплача. Съчиня си нещо тежко.
За нервите си сипвам. И отнасям се.
Умира ми се бавно. Разрушително.
Живее ми се тегаво. Напук.
А сигурно е лесно. Да съжителствам,
със себе си - едва ли. Ще съм друг.
Защото ти ми трябваш. Имам нужда.
Спасението дебне. Но от никъде.
Далечна си. Мечта. Събуждам се -
по навик в тъмното. И викам те.
Без глас. С протегнати ръце - 
прегръдка молещ. Утешителна.
Като събудено без майка си - дете,
аз влюбен мъж съм. И е по-мъчително.
Така се случва. Всичко преживявам.
Несбъднатите блянове - болят.
И нека бъде. Аз не съжалявам.
сълзите за това са - да валят.
Ти хладна си. Съвсем насила. 
Душата ти е нежно кадифе,
преди да се разкъсам, си зашила -
ти - твоето, със моето сърце...

Данаил Антонов
Danny Diester
Diester's Poetry
22.05.2017