Защото падах
Събудих се, защото падах,
свистеше въздухът в ушите,
небето длани не подаде,
целуваше се със скалите.
Събудих се, защото болка
усетих тъпа в раменете.
Пречупени са с много злоба
крилете – волните... И двете.
И пак летях, но за последно,
животът спомних си във рими...
Постелята ще бъде вечна,
но време има. За молитви!
А падането... Още полет
събра душата ми на топка.
Високо съм, все още съм високо –
душата ми в капан не хлопва.
Събудих се, защото падах,
сърцето спукано свистеше.
Небето ме прегърна жадно,
леглото ти ковчег ми беше.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
