Застинало очакване
Каканижат се дните застинали
по стобора отреща в бръшляните,
все зелени и вечно провиснали,
като моето тихо очакване.
Все на пръсти броя си годините
и не сещам след тях вече другите.
Само този, който обича и влюбен е,
ще познае момичето в мене.
По небето гадая за времето,
във което ще сетиш дъха ми,
да прогледнеш във сляпото взиране
на зеници от дългото чакане.
То и слънцето сякаш забрави
свойте топли лъчи в сън отминал.
Монотонно и вяло вали ли, вали...
искам да вярвам, че си ме обичал.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
