На дъщеря ми

Останал самотен, ключът от умора

ще сложи в ръката ти своята власт.

Ще скръцне вратата с ръждивия глас

на някой, привикнал наум да говори.

Стените ще пазят в загадъчни форми 

отминали случки с изгубен контраст. 

Ще влезе в сърцето ти острия мраз, 

а ти ще се вкопчиш в жестоката горест.

И колко ще сбъркаш, о, слънчева моя!

Светът е пред теб, тъй прекрасен и чист,  

и времето – твое! Живей го, те моля!

А вземеш ли вехтото Вазово томче

усмихвай се просто, и днес не плачи.

Родих те за радост – така си ме спомняй...