На дъщеря ми
Останал самотен, ключът от умора
ще сложи в ръката ти своята власт.
Ще скръцне вратата с ръждивия глас
на някой, привикнал наум да говори.
Стените ще пазят в загадъчни форми
отминали случки с изгубен контраст.
Ще влезе в сърцето ти острия мраз,
а ти ще се вкопчиш в жестоката горест.
И колко ще сбъркаш, о, слънчева моя!
Светът е пред теб, тъй прекрасен и чист,
и времето – твое! Живей го, те моля!
А вземеш ли вехтото Вазово томче
усмихвай се просто, и днес не плачи.
Родих те за радост – така си ме спомняй...
© Петя Павлова Всички права запазени