sofia_air (Людмила Билярска)
181 658
22 окт. 2009 г., 22:02

Завръщане 

  Поэзия
511 0 9

И портичката - бледа от отсъствия.
Кога последно беше тук стопанинът?
Кога прекрачи този праг без връщане,
преди да се отправи за Оттатък?
А дворът непознат мълчи несресан.
Препъвам се във шипове и тръни.
Не вярвам на очите си, че детството
се крие и мълчи сред тях прегънато.
Във пруста се разпрашва тишината.
Милион прашинки в светлото танцуват.
Страхувам се да продължа нататък...
Не мъртвите ме плашат, а Животът.
Отдавна не е стъквал  тук огнището.
Във ъгъла извезва тихо спомени...
Позна ли ме? - го питам през въздишка.


Изправяме се с него пред иконата...

© Людмила Билярска Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Извини ме, че толкова дълго не съм ти отговорила, Руми! Вълнуващи са думите ти! Благодаря ти, скъпа!!!
  • Много силе финал! Пишеш невероятно силно! Стилът ти много ми допада. Мъдростта ти е дадена свише. Благодаря за прекрасните мигове, които ми подаряваш. Бог да бъде с теб!
  • Благодаря ти, Ани! До нови срещи, мила! Поздрави!
  • Много силно и тъжно...
  • Благодаря ти, Wendy!Високо ценя мнението ти. Радвам се, че се срещаме отново, мила!
    ---
    Благодаря ти, Райсън! Вярвам в силата на пожеланията изречени от светли хора! Бъди и ти!
    ---
    От тихичкото ти преминаване ме облъхна човешката ти топлота, Веси! Благодаря ти, мила!
    ----
    Впечатляващо е написаното от теб, Ани! Благодаря ти, че го сподели! Усещането е същото. Поздрави, мило момиче!
  • Като коментар ще ти напиша нещо, което съм писала много отдавна и което понякога хей така, си прочитам. То е твърде лично. Толкова близък ми е този стих.

    Другата



    Завърнах се, но нищо не беше същото. Дори земята под крката ми пареше, а тревата беше толкова изненадана, че не можа да ме познае. Само слънцето ме погали, но плахо. Спомних си. И вятърът се обърна обратно, зачуди се дали да профучи край мен, ала остана някъде там, в безбрежното. Погледнах в душата си , където бушуваше морето. Помолих го да спре вълните си, но то се изсмя и започна да плиска водата по плажа. Разплаках се, а вълните попиха сълзите ми и ги отнесоха. А аз не разбрах накъде. Запитах се къде е пътя по който трябвяше да повървя отърсена от спомени. Не го видях. Заваля. Намокрих се. Треперейки се прибрах там, за където бях тръгнала, но това не бях аз, а другата.

  • Само тихичко минавам през пруста...
    Благодаря!
  • Как се разпрашва тишината.

    Бъди!
  • Силно! Както ти умееш да пишеш!
Предложения
: ??:??