Зелени ручеи
Бодат очите ми зелени ручеи,
зелени ручеи бодат нозете ми.
Да скъсат тихото, пролайват кучета
и пак е призрачно, и страх обзема ме.
Вървя през клоните, пълзя без пътища,
небето вдига ме, държат ме корени.
И няма минало, и няма бъдеще,
пръхти сърцето ми в синхрон с умората.
Залязва слънцето, събужда духове.
Къде е селото, къде са хората?!
Сълзи зеленото в очи на бухали
и път открива ми в гора от борове.
Пролайва утрото, раздира тъмното
и виждам татко ми да носи слънцето.
Прегръщам слънцето, летя по стръмното
и падам в селото, покрита с трънчета.
Цвета Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвета Иванова Все права защищены
