Разбрах едно - всички хора търсят отмъщение,

сладко и солено може да е то,

раните ми бързо да се леят 

а чувствата веднъж да ме завземат...

Аз оставих ги по пътя, 

безмълвно тръгнах си от тях,

сега си патя за нещата,

които случиха се с тях..

Не могат ли просто да забравят, 

да забравят, че ме има,

да ме оставят мен на мира,

да не искат да ме виждат 

и с мълчанието си те да ме обиждат..

Но не, 

те глупаци всички са, така е,

стари рани пак раздират във душата ми,

пак си спомням онези дни,

онези, в които съм грешала...

И знам, че те ще продължават,

ще ме мъчат до самия край,

защото те останаха сами, 

а аз спасих се от тъгата...

Злобата е грях за мен,

грях, който бог не плаща,

но знам, един ден,

всичко ще престане, те ще се сломят,

но за мене вече ще е късно,

ще съм се отказала от всичко - от живота, радостта

а онази глътка въздух, последната, 

тя ще им разкаже всичко,

всичко, заради което сълзите ми не могат да разкажат...

Всичко, което ръцете ми понасят...