Птиците заминаха далече.
Ако можех с тях да отлетя…
Тук е тъжно, много глухо вече.
Исках нещо в мен да променя.

Как да го направя аз не зная,
нямам си крила да полетя.
Лягам си, заспивам и накрая
пак съм с тишината у дома.

Тук съм с моето момче, което
винаги, навсякъде е с мен
и с очите сини с обич, дето
търсим се със него нощ и ден…

Знам ли… Трябва да ме има тука.
Дойде ли, да го посрещна аз.
Може да е сън, да се събудя –
„Има те“ – да викна с пълен глас.

Птиците заминаха далече.
Дали със тях да отлетя?
Тук е тъжно, но е късно вече
нещо в мене аз да променя…