21 дек. 2004 г., 22:36

* * * 

  Проза
2083 0 3
1 мин за четене
И слепецът пресече улицата хванал ръката на дребно червенокосо момиче. Той носеше обемиста тетрадка с твърди, изтъркани корици. Тази приличаща на парцал тетрадка носеше в себе си спомени, носеше една човешка съдба - съдбата на този слепец. Някога той виждаше. Беше фотограф и хората казваха за него, че умее да хваща мига. Той влагаше душата си във всяка снимка и записваше всичко в дневника си. До деня на злополуката…
И така вече три години той се нагаждаше към това положение и малко по малко сякаш свикна, доколкото това беше възможно. Дори си създаде навици и ритуали, научи се да усеща чрез всички свои сетива. И вече светът не беше само цветове, а и ухание, шум, влага, топлина. Слепецът "прогледна"…
Момичето с него беше дъщеря му. Имаше косата на майка си и ухаеше като нея. Днес беше четвъртък и като всеки четвъртък през последните три години тя отиваше с баща си в парка да му почете от дневника. Тя знаеше, че той живее за тези четвъртъци. Тя знаеше, че когато я слуша той отново снима и ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Снежина Все права защищены

Предложения
: ??:??