11. Светът Маяковски – „Снежни цветя“

  Вдън душата ми родени са

  и от слово съживени са

  мимолетни светове.

  Миг – и пламват, и усмихват се,

  в пепел светеща завихрят се

  като снежни цветове.

  Константин Балмонт, из цикъла „Снежни цветя“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/iz-cikyla-snejni-cvetya-konstantin-balmont

  Константин Дмитриевич Балмонт (1867-1942) – руски поет символист, преводач, есеист. Превежда и издава сборник български народни песни „Златен сноп на българската поезия“ (1930).

  1898 – „Тишина“ – стихосбирка.

  1900 – „Пламтящи здания“ – стихосбирка.

  1903 – „Да бъдем като слънцето“ – стихосбирка.

  Умира през 1942 г. в окупирания от хитлеристите Париж, след 22 години в емиграция.

  – Следват пейзажни описания – смятам да ги пропусна – каза Джъд. – Уморих се от толкова преживявания, сетивата ми са претоварени. Искам да се усамотя за известно време между четири стени, да лежа, да слушам музика и да не мисля за нищо.

  – Ние също ще се въздържим от новата обиколка – присъединиха се към Джъд Невянка и Златина.

  – Ами хубаво! – каза Дун. – Отивайте да лентяйствате, а ние ще продължим с огледа на имението. Може да се натъкнем на нещо интересно. Мен например неистово ме привлича онова бяло гърбаво мостче. Умирам си да мина по него и да видя какво има на другия бряг.

  – Същото, каквото и на тоя – каза Габриел. – Върби, дъбове и борове. Един от дъбовете е като в поемата на Пушкин „Руслан и Людмила“ – „Покрай морето дъб се зеленее“. Няма да се учудя, ако се появи и някой учен котарак и ни разкаже приказка. Маша каза, че след около час на Долното езеро ще се проведе състезание по голфстрийм. Това е някакъв традиционен спорт на Маяковски. Пашка също щял да участва. Може да отидем после да го видим.

  Дун, Габриел, Джиа и Сивин, придружени от Лаврентий, се отправиха към мостчето, а останалите се върнаха в Къщата за гости.

  Учен котарак не видяха, но затова пък видяха вълшебните снежни цветя на Горното езеро. То беше достатъчно студено, с тънък слой лед отгоре, а температурата на въздуха сутринта – достатъчно ниска, около минус 20 градуса, за да се получат на повърхността му прекрасните ледени форми – изкристализирали капки вода, превърнати в съцветия от тънки ледени пластинки с жилчици – също като при живите цветя.

  – Ето ги истинските бели божури – въздъхна Дун с възхищение. – Бонжурчетата ряпа да ядат. Жалко само, че са толкова нетрайни!

  И наистина, не минаха и няколко минути и прекрасното поле, покрито с бели разцъфнали божури започна постепенно да се топи и скоро от леда не беше останал и помен.

  – „Цъфтежът“ продължава едва няколко часа – обясни Лаврентий. – Щом горещите води на Пияна затоплят въздуха през деня, ледената градина изчезва. До следващата сутрин. Но пък Долното езеро, което има пряка връзка с рекичката, е винаги горещо. Там се провеждат състезанията. Нашият Пашка е много добър – вече два пъти става зонален шампион на турнирите за деца в Седмовръх. Но това тук не е някакво авторитетно първенство – просто обичай, който се спазва всяка година. Затова Чумата остави Пашка тук. Откакто е навършил четири годинки, не минава събор без него. Състезава се със селските момчета и досега не е загубил нито веднъж.

  – Но какво представлява този спорт? – попита Дун. – Не съм го чувал.

  – Както вече знаете, водата в Долното езеро е гореща, защото се подхранва директно от Пияна. Чували ли сте за играта „Жабка“?

  – Аз съм чувал – зарадва се Дун. – Това е, когато мяташ плоски камъчета по повърхността на вода – езеро или река, и те подскачат като жабки. Вземат се предвид разстоянието и броят „подскачания“. Победител е този, чието камъче направи най-много скачания и стигне най-далече.

  – Почти същото е и при голфстрийма, но малко по-сложно. Думата идва от топлото атлантическо течение Гълфстрийм там и от играта голф. Но тук не се хвърлят камъчета, а специални ледени шайби, изработени в Ледницата на фермата. Използват се и обикновени стикове за голф. Удряш шайбата и я пращаш да „скача“ по повърхността на горещата вода като се стремиш да я вкараш в специални обръчи, разположени един след друг на равни разстояния. Изисква се много голям опит и точна преценка. Шайбите се топят по пътя и някои въобще не стигат до обръчите. Други пък се разрушават от удара със стика, ако е прекалено силен. За мнозина отбелязването на дори на пет-шест попадения в обръчите е постижение.

  – Ами какво чакаме тогава? – извика ентусиазиран Дун. – Да отидем да видим как ще се справи оня дребосък!

  На брега на езерото се беше събрала тълпа от празнично облечени жители на Вълчотрън. Мълвата, че господарят им e постигнал споразумение с Черната жлъчка и че имението ще бъде отново пощадено, бързо се беше разнесла и всички бяха в приповдигнато настроение – тълпяха се около Пашка, тупаха го по рамото и го поздравяваха. По брега бяха наредени щандове с продукти и предмети местно производство: скари и шишчета, бонбони, сладки и всякакви лакомства, както и грънчарски и дърводелски изделия, платове и дрехи. Всъщност, това беше годишният местен панаир, който едва не бе отменен след нашествието на хрътките. Заради карантината нямаше състезатели от други области на ОПМ, нито гости, но явно господарят на имението се беше разпоредил празникът да се проведе, въпреки сложната обстановка. Жителите на Вълчотрън се радваха, защото Панаирът беше една от емблемите на родното им място и те се гордееха с него.

  И ето, жребият за реда на състезателите беше изтеглен. Пашка се оказа трети. Първи състезател беше едно десетгодишно височко и слабо момче – син на един от фермерите. Той постигна десет попадения и беше бурно аплодиран от публиката. Второто момче беше русоляв шишко, който имаше достатъчно сила да запрати далече шайбата, но все не можеше да улучи кръговете. Накрая постигна едва две точки и се оттегли почти разплакан.

  Пашка, облечен в черен спортен екип, беше просто недостижим. Имаше право на пет опита, обръчите в езерото бяха също пет. Той взе ледената шайба от ведрото, което държеше един лакей и се прицели със стика. Удар! Малкото кръгче проблесна на слънцето и заподскача по водата, като по пътя губеше част от обема си – един, два, три, четири, пет обръча! Пет от пет! Публиката избухна във викове и аплодисменти. Втори опит, трети… Малкият състезател беше толкова виртуозен и направи толкова малко пропуски, че публиката направо пощуря. След като хвърлянето приключи, няколко от зрителите се притичаха към момчето, вдигнаха го на ръце и обиколиха езерото няколко пъти като скандираха: „Пашка! Пашка!“ Накрая се наложи да го пуснат, защото състезанието още не беше приключило – оставаха още седем момчета, а после следваше отборът на момичетата, които във Вълчотрън се състезаваха отделно. Но изходът беше ясен на всички още отсега. Маша, която беше довела момчето на състезанието, отиде при него, прегърна го и започна да го целува, а той се отбраняваше, защото се стесняваше от този изблик на нежност, който наричаше „женски глезотии“. После гордата стопанка на имението напълни джобовете му с куп бонбони и захарни пръчки, връчи го на Лаврентий, нареди му да го доведе вкъщи след час и каза, че трябва да се върне в Господарската къща.

  – Тоя хлапак наистина е много добър – измърмори Дун. – Не знам аз дали бих могъл да направя подобно нещо.

  – Пашка е много силен! – каза гордо майордомът. – Беше четиригодишен, а удряше ледените шайби с такъв размах, че ги пръскаше на парчета, още преди да са докоснали водата. Но после се научи да контролира силата си за сметка на ловкостта.

  Пашка стоеше до него зачервен от гордост и целият сияеше. И следа нямаше от сутрешното ядосано хлапе.

  – Видяхте ли? – извика той. – Отбелязах цели 80 точки – най-високият резултат за всички времена във Вълчотрън. А световният рекорд в тази категория е на Турула Мочур от Гуролен – 95 от 100 възможни, което никой не е постигал досега. Само с 15 повече от днес. Аз съм шампион! Аз съм шампион!

  Той заподскача като козле, въртеше се и се смееше, хвана Лаврентий за пеша на ливреята и започна да обикаля, подскачайки, около него. Възрастният лакей се въртеше заедно с хлапето с непроницаемо лице, но след пет минути се предаде, издърпа дрехата от ръцете му и седна омаломощен на тревата. Пашка продължи да подскача още известно време, а после и той се просна на тревата до мойордома.

  – Та той е само едно дете! – прошепна Джиа на Габриел. – Оная Чума го е подплашила и затова не е казал нищо на баща си за нападението.

  – Не знам – каза замислено Габриел. – Тук нищо не е такова, каквото изглежда. Това безгрижно хлапе е убило толкова хора и Същества, колкото не можем дори да си представим!

  – Не по своя воля – защити момчето Джиа. – Не забравяй, че Дун също убиваше хора, преди да получи просветление. Но сега му имаме абсолютно доверие.

  Пашка стана от тревата и се приближи до тях.

  – Благодаря ви, че дойдохте да ме гледате – каза той със светнал поглед. – Маша беше тук, но за малко, сега отиде да възстановява изгорелите дървета в парка. Оня… Пушкин още ли ми се сърди?

  – Не, скъпи! – каза Джиа. – Един баща никога не може дълго да се сърди на детето си. Просто е много зает.

  – Аз не исках да идваме без покана – каза тихо Пашка. – Но Чумата каза, че ще ги убие и двамата, ако не се подчиня. Реших, че е по-добре да съм тук, отколкото да я оставя да си вее байрака. Само едно ще ви кажа – тя не заспа случайно вчера. Аз ѝ сложих тайно стрит цвят от пасифлора в чая. Знам за какво е, защото миналата година ходихме да берем билки с Акулина в Студената градина. Вчера го откраднах от кухнята, без да ме види Маша. Не ѝ казвайте, моля ви!

– Няма! – каза Джиа и погали детето по чорлавата глава. – Ти си едно храбро момче с добро сърце. И майка ти, и баща ти го знаят.

  – Има още нещо – обърна се Пашка към Габриел. – Чух вълците да си говорят, когато напускаха имението. Не исках да ги подслушвам, но те се бяха спрели пред Конюшнята, а аз бях вътре – отидох да нагледам Зверобой, нищо, че татко не иска да ми го дава. Това жребче ми е приятел и аз винаги го храня, когато идвам тук – още от раждането му. Прозорецът беше отворен, но те не ме видяха. Спореха и почти се скараха. Не бяха доволни от повишението – очаквали са повече. Бяха ядосани и на оня Вълчо – главатаря им. Казаха, че бил много отстъпчив. Един каза, че едва свързвал двата края, защото жена му била болна, друг, че синът му учел във военноморското училище в Седмовръх и искал да стане капитан на ледоразбивач, но нямали средства, за да продължи в академията. Вълчо беше хванат натясно и им обеща „да уреди нещата“. Така каза. Каза още, че ще намери пари, каквото и да му струва, дори ако трябва да открадне. Каза, че Лиса Контошанска му е споменала, че съкровището е заровено в Боринарника, но не знае къде точно. После продължиха и не чух нищо повече. Мислите ли, че трябва да кажем на татко?

  – Задължително трябва – каза Габриел.

  Пушкин ги изслуша внимателно, помисли малко и накрая каза:

  – Имам предложение за вас. Видях в амфибията ви едно от онези странни пиукащи неща. Разказвали са ми за тях и други гости на имението.

  – За металотърсача ли говорите? Чудя се защо въобще го взехме. Едва ли ще ни потрябва за нещо – отвърна Дун, после замълча, сякаш съобразяваше нещо. – Аааа! – каза най сетне той и очите му светнаха.

  – Аха – потвърди Пушкин. – Аз мога да ви насочвам, а останалото ще го свърши оная машинка. Имам вече мазоли от копане, пък и ония вагабонти оряха наоколо. Без малко да ми съсипят прекрасното бяло поле! И лисичите стъпки не останаха...

  – Вместо да гонят Черната жлъчка, изглежда бонжурчетата са търсили съкровището. Служат на Косила.

  – Успяха да ме заблудят! – каза тъжно Пушкин. – Все тъдява се мотаеха, а аз не се сетих. Пашка с Чумата идват от дъжд на вятър и само с покана, а те все орат ли орат. Викаха, трябва да ни благодариш, заради нас не идват. Видяхме какво стана заради тях! А вие какво ще кажете? Да се разходим горе до Боринарника, а? Ако намерите нещо – ще ви дам половината.

  – Ами хубаво, праправнуко – усмихна се Габриел. – Нищо няма за загубим, а може да спечелим нещо. Имаме доста провизии и вода, но знае ли се какво още ни чака из пътя. Добре е да сме подготвени. Всичко тук е с пари, независимо от песните. Не би било зле да се натъкнем случайно на някоя торба със златни брикове – ей тъй, както си вървим.

  – С металотърсача – допълни Дун. – Ей тъй, както си вървим с металотърсача. Допълннието е важно.

  – Да де! – съгласи се Габриел. – Заради това допълнение ни дават половината от намереното.

  – Само така! – зарадва се поетът. – Разсъждавате практично и разумно. Личи си, че сме роднини.

  След около час Пушкин, Лаврентий, Дун, Габриел, Сивин и Златина, която също беше изявила желание да дойде с тях, се качваха по полегатия, горист склон на хълма Боринарника. Габриел носеше металотърсача и внимателно прочесваше с него местността. Районът беше карстов и напредваха бавно между скалите и камънаците, пръснати по склона, проверяваха всяка цепнатина, всяка ямка, всяко сухо дере и всяка малка пещера. Водата на Пияна в подножието на възвишението леко фосфоресцираше и оттам се носеше мирис на сероводород.

Гората беше смесена – брези, трепетлики, ясени, кленове, дъбове. Дърветата бяха млади, стволовете им бяха тънки, а листата – яркозелени. Върхът на хълма беше покрит с тънка, почти прозрачна снежна покривка и там, до една плитка пещера, каза Пушкин, имало изворче с леденостудена вода и паянтова постройка с дървени пейки и маса отпред, където можели да си починат и да се подкрепят.

  – Около пещерата растат много тръни – допълни той. – Легендата гласи, че една вълчица се скрила в тях от преследващите я хрътки на Зида и там родила малките си. Оттам и името на имението. Вълчицата се заселила в пещерата, а потомството ѝ основало Вълчотрън. Вълците се сдушили с лисиците от близкото село Контошани и започнали да се занимават с разбойничество. Причаквали край реката мирните пътници от изток за Бурлюк и Гуролен и ги ограбвали. Така натрупали голямо съкровище. Но това не се харесвало на Косила, която губела стоките на търговците, минаващи през земите на Междутъмие за Кукя. Тя изпратила сума ти болести, които нападнали имението и лисичето село. Старейшините на двете села се разбрали да скрият съкровището. На един пергамент написали упътване къде и как е заровено и после го скъсали на две части. Едната останала в Контошани, другата – във Вълчотрън. Така само ако вълците и лисиците са съюзели, можели отново да намерят съкровището. Но настъпили трудни и гладни времена. Било унищожено почти цялото население на двете села. Вълците се принудили да се откажат от занаята си и продали имението на прадедите на Пушкин. Лисиците напуснали Контошани и се заселили отвъд Сурата примка. Но преди няколко десетилетия пожар унищожил новото им местообитание и те се върнали отново в Контошани. Оттогава търсят съкровището. Твърди се, че Лиса Контошанска получила едната част от пергамента в наследство от баба си – онази, която Елин Пелин описал в приказката си за чохеното контошче. Но Косила надушила нещо и пратила един от Космите си да изтръгне тайната от нея. Тя от страх сдъвкала пергамента и го погълнала. Косила бесняла, разпитвала Лиса, заплашвала я, но нищо не успяла да научи. Лисицата казала, че на пергамента били написани пълни безсмислици и тя нищо не разбрала от тях и нищо не запомнила. Явно е успяла да разчете все пак нещо – там, където се говори за Боринарника. Но Косила не разбрала за това. Лиса го написала в снега и явно го е споменала на Вълчо. А на нас предстои да намерим точното място. Казват също, че заедно със съкровището, на мястото има указание и за нещо много по-голямо от куп златни брикове, посуда и украшения. Казват, че там е скрит ключът за начина на напускане на Маяковски. Дали това е само легенда, не се знае.

  – А вълкът? – попита Сивин. – Той не знае ли къде е другата част от указанието?

  – Казва, че не знае – отвърна Пушкин. – Склонен съм да му вярвам. Иначе досега с Лиса да са намерили съкровището.

  „Постройката“ при изворчето се оказа обикновен навес, пред който имаше ниска маса от сцепени наполовина дървени трупи, а около масата – пейки от цели, окастрени стволове. Лаврентий постели шарената мушамена покривка, която беше донесъл, и започна да вади от бездънната си торба храната, приготвена и опакована грижливо от Маша.

  – Взел е сребърните прибори на Пушкин – подшушна Дун на Габриел. – Не се учудвам, че Вълчотрънското съкровище е толкова търсено от всички. По онова време впряговете на търговците и особено на пътуващите дворяни са били придружени от допълнителни коли – своеобразни ремаркета, пълни с храна и всякакви джунджурийки, нужни за приготвянето на един обяд. Не са се доверявали много на пощенските станции, защото храната там била с ниско качество. Пътували са с готвачите, сервитьорите и цялото си кухненско оборудване, изработено все от благородни метали. Няма да се учудя, ако Лаврентий е домъкнал и копринената салфетка на Пушкин – обшита със сърмен кенар и с монограма му в единия ъгъл.

  Лаврентий погледна под око Дун, порови из торбата и тържествено измъкна огромна салфетка, чиито златни ръбове проблеснаха на обедното слънце. После застана до господаря си, проснал се на една от пейките, и започна да го обслужва, сякаш бяха в Малката зала на имението. На масата имаше всичко – бутилка вино, високи кристални чаши, посребрени чинии, гравирани фруктиери за плодове и бонбони, купички със сладко, супници и сосиери. Но когато Лаврентий измъкна от торбата и сребърния самовар от Бюфетната, всички ахнаха от удивление.

  – Ето го и самовара, който отпадна от вечерята вчера – забеляза Златина.

  – Как въобще е домъкнал всичко това? – учуди се Сивин.

  – Мда! – каза доволно Пушкин. – Имам красавица жена – грижлива домакиня, и най-способния майордом в ОПМ – с яка гърбина и златно сърце.

  След обилния обяд оставиха Лаврентий да събира значително олекналата си вълшебна торба и се отправиха към скалите да огледат пещерата. Входът ѝ беше гъсто обрасъл с бял трън и челядник, но Сивин и Дун бързо разчистиха път с ножовете си.

  Пещерата не беше особено голяма – с покрит с тънък слой рохкава почва под и нисък, грапав таван, от който капеше вода. Габриел веднага започна да изследва стените с металотърсача. Не бяха минали и няколко минути и силно пиукане се раздаде от уреда. Габриел се приближи и започна да оглежда стената, но тя имаше монолитен и непоклатим вид.   Сивин извади ножа си и започна да почуква с дръжката му по хладния, влажен камък. Накрая стигна едно място, където удряше на кухо и започна да дълбае. Повърхността на скалата се оказа неочаквано податлива и започна да се рони. Дун се присъедини към него и скоро на стената се очерта правоъгълна метална врата с извита кована дръжка. Около миниатюрната ключалка имаше ажурна плетеница, образуваща виеща се лоза – с листата, ластарите и гроздовете – ювелирно и изключително детайлно произведение на железарското изкуство.

Сивин натисна няколко пъти дръжката, но не успя да отвори.

  – Заключена е – каза той.

  – Е, намерихме вратата, обаче сега трябва да търсим и ключа – изсмя се нервно Дун.

  – Няма нужда да го търсим – каза Пушкин. – Ключът е у мен. Предполагам…

Той свали златния напръстник от кутрето си. На пръста му с акуратно изрязан нокът беше привързан с тънка копринена нишка около трисантиметров ключ – ухото му беше с форма на миниатюрна брадва лабрис с две остриета, с обвита в лоза дръжка – пластината на ключа, а езичето му представляваше трето острие на брадва.

  – Намерих го, малко след като бях наследил имението – в едно гърне в избата. Изработен е от сплав от желязо, злато, сребро и мед. Реших, че е ценен, а не знаех къде да го скрия – страх ме беше да не го загубя, Затова измислих напръстника, че уж си пазя дългия нокът. Никога не го свалям и на никого не го показвам, на всички казвам, че съм суеверен и че ме е страх да не ми урочасат дългия нокът и той да се счупи. Да видим сега дали ще стане!

  Поетът свали ключа от пръста си и го пъхна в ключалката. Лабрисът се превъртя безшумно и вратата се отвори.

(Следва)

  Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Тия примигвания на Маяковски малко ме притесняват.

  – Примигвания?

  – Ту дърветата са зелени, ту има сняг, ту грее слънце, ту се вдига пара и има мъгла…

  – Заради преместването е.

  – Знам, но е много странно. Сякаш има два Маяковски, които се наслагват един върху друг – ту единият надделява, ту другият. И тези сезони…

  – Тук няма сезони.

  – Именно. А Мирабела непрекъснато ги споменава. И какви са тия тримесечия?

  – Те са вместо сезоните. За да могат жителите на Маяковски да се ориентират, са разделили годината на четири тримесечия. Това са бившите сезони. Някои от жителите продължават да ги наричат със старите имена.

  – Не знам, не ми звучи особено добре.

  – Важното е на Мирабела да ѝ звучи. Хи-хи! Нещо друго? Това наше включване май ще се окаже кратко, но съдържателно.

  – Абе то и Трета книга щеше уж да е кратка, ама нещо се проточи!

  – А сме едва по средата! Обаче нямаше много пейзажни описания в тая глава…

  – Нямаше, щото страх лозе пази.

  – Ами ако нямаме други забележки, да затваряме седенката. Да, да, пардон – да я закриваме!

  – Той Дун вече изплямпа всичките ни забележки, така че…

  – Иззе ни функциите! Каза всичко, което ние смятахме да кажем. Сега ние ще излезем плагиати.

  – Хак ни е! Ха-ха! Той поне се изявява горе, не като нас – Под Чертата. Чрез него и ние преминаваме горе. Щеше обаче да е по-тъпо, ако говореше вместо нас Под Чертата, където ние и без туй сме си.

  – Това, че има по-тъпо от тъпото не прави тъпото по-малко тъпо, ако ме разбираш. Аз не искам някой да говори вместо мен, та било то и в Полето горе. Обира всички лаври!

  – Докато някой не размаха някой жезъл и лаврите не се превърнат в ларви или в някой лаврис. Хи-хи!

  – Сакън, не викай Куцулан!

  – Няма го вече Куцулан, няма гооо!

  – А ние нямаме жезъл. Така че – стой си Под Сурдинка и ни гък, ни мък!

  – Стоя си аз, стоя! Хи-хи!