1103

Аз съм човек със странна природа - живея ден подир ден и понякога не ми остава време да се замисля защо, а може би и желание също нямам. Тръпна в очакване за най-доброто и когато то е пред мен - изсмивам му се в лицето и му обръщам гръб. Разчитам на търпението му, на добротата му да ме изтърпява такава, каквато съм. Но и то е същество, и то има граници. Неусетно, някой ден то просто изчезва. И аз го търся, викам го по име, извинявам се, ала единственото, което получавам в отговор, е празнината. После сядам да плача тихо някъде на тъмно, сама. Целият свят ми е крив, а всъщност огънатата съм самата аз. Сърцето ми е смачкано, използвано. А душата се рее нейде в пространството, в съвършената нищета.
Когато и последната сълза се отрони от очите ми, идва ред на фалшивата усмивка. И пак се впускам в търсене на доброто. Търся го, този път наново - с нови надежди и очаквания, с нови изчистени чувства, готови за втори път да бъдат смачкани. И някъде там го виждам - обляно в светлина, подготвено за мен да го хвана в ръка. Приближавам се, докосвам го и в този миг изчезва. Отново тъмнина. Къде се дяна доброто, къде отиде любовта? Сърцето ми вече е толкова нагънато, че се е превърнало в миниатюрно кълбо, навито от изменчиви чувства. Това малко кълбо обаче, не е загубило способността си да вярва, да обича. Затова пак, след като е изплакало себе си, отправя се да търси... какво? Доброта, любов? Не. Този път просто смисъл.
Търси, търси - ден подир ден, нощ подир нощ и накрая толкова е уморено от търкаляне (а и нали е малко, нужна му е голяма сила да продължи), решава да поседне - ей там, в средата на безсмислието. Плаче, припомняйки си, после се усмихва очакващо - да не би някой без да има смисъл се влюби в усмивката му. Изведнъж осъзнава, че не е само. До него има някой - някой по същия начин лишен от смисъл, някой изгубил вяра - или може би никога не притежавал я изобщо. Кълбото започва да се уголемява, мъчи се да достигне тази съкрушена изстрадала душа. Накрая те се сблъскват, а от огромния сблъсък и силата на чувствата, се превръщат в едно. Едно голямо сътворение на природата, осмислено и укрепено. Сега вече един в друг, решават, че целият смисъл на света се крие именно в тях и в нищо друго - нито в заобикалящата ги тъмнина, нито в необятното време, а именно там - в туптящите олицетворения на живота сърца.