Аз съм човек със странна природа - живея ден подир ден и понякога не ми остава време да се замисля защо, а може би и желание също нямам. Тръпна в очакване за най-доброто и когато то е пред мен - изсмивам му се в лицето и му обръщам гръб. Разчитам на търпението му, на добротата му да ме изтърпява такава, каквато съм. Но и то е същество, и то има граници. Неусетно, някой ден то просто изчезва. И аз го търся, викам го по име, извинявам се, ала единственото, което получавам в отговор, е празнината. После сядам да плача тихо някъде на тъмно, сама. Целият свят ми е крив, а всъщност огънатата съм самата аз. Сърцето ми е смачкано, използвано. А душата се рее нейде в пространството, в съвършената нищета.
Когато и последната сълза се отрони от очите ми, идва ред на фалшивата усмивка. И пак се впускам в търсене на доброто. Търся го, този път наново - с нови надежди и очаквания, с нови изчистени чувства, готови за втори път да бъдат смачкани. И някъде там го виждам - обляно в светлина, подготвено ...