Застанах до прозореца, погледнах към небето, към луната, към звездите. Погледнах бавно догарящата ми цигара и наполовина празната чаша с вино и в този момент осъзнах, че точно тук на този прозорец беше началото, а сега и края на всичко. Всичко започна на този същия прозорец и всичко отново ще завърши тук. Започна от една бавно догаряща цигара, чаша бяло вино и въпроса „Защо?’. Защо аз, Господи? Защо точно аз? Отново ме караш да страдам, но този път не мога! В съзнанието ми изникват образи, спомени и силуети. Силуети на хора, които обичам. Душата ми умира, гасне както тази цигара. Всички тези спомени изпиват душата ми и тя дори не може да стане. Скована от страх. Внезапно изникват въпроси в съзнанието ми, но тези въпроси отново ще останат без отговори. А сега накъде? Къде отивам? Накъде съм тръгнала? Или отново чакам на гарата, наречена Живот? Не знам! Мога да си налея още една чаша вино или едно малко уиски, а защо не и голямо. Може би отново ще изпия бутилката до дъно и ще потърся още една доза живот. Да, това винаги е правилното решение за момента.

         Стъпкана и премазана лежа на пода. Душата ми няма вече силата да стане и да изкрещи за помощ. Убиха я! Премазаха я! Кой ли? Хората! Те погубиха и мен, и нея. Пропита с многото кръв и с безброй рани, лежи в нищото и няма сила, няма я силата да стане. Няма я искрата, няма го огъня. Започвам да търся бутилката и следващата доза. Дозата-живот. Отпивам бавно и усещам как уискито се просмуква от устните ми, бавно се влива във вените ми и в сърцето ми. Взимам следващата доза и знам, че това е краят на всичко. Краят е там, откъдето започва началото. Светлина разцепва мрака и множеството малки искри озаряват стаята. „Къде съм? Май вече съм горе на небето? А къде е дяволът? Аз него чакам и него искам да видя!” Все още усещам студенината на стаята. Значи съм жива! Не, Господи, вземи ме, не искам да стоя повече тук! Моля те, не искам! Не искам отново да страдам, не искам да усещам как сърцето ми половинчато бие в гърдите ми! Няма смисъл, на никому не съм нужна.

         Светлината, озарила стаята, си отива. А аз отново лежа на пода с прегазена душа, разбито сърце… отново държа спринцовката, бутилката, но този път съвестта ми я няма. Няма я и душата ми! Тя лежи на пода погубена и окървавена. Отново съм на същата тази гара, наречена живот. Чакам, но и аз не знам накъде отивам. На малки болезнени глътки отпивам от бутилката и заспивам. Заспивам под шума на снежинките и огъня, разразил се в стаята ми. Това е краят на всичко. Краят е самото начало!

                                                                                Даниела Ангелова

П.п. посветено на хората, които бавно и трудно умират, стъпкани и предадени…