Бостън - наши дни

Голямата стрелка на кръглия електронен часовник в заседателната зала сочеше 15 минути след 9 часа сутринта. Някои от директорите на парфюмерийната компания “Бриз” вече открито нервничеха от забавянето на съвещанието на борда, обявено точно за 9. Всички чакаха шефката на рекламния отдел Линда О’Браян, но никой не смееше открито да изрази недоволство от нейното закъснение. Червенокоската, както я наричаха колегите, представляваше двама от основните акционери в компанията. Баща ù Дан О’Браян бе президент на Бостънската корпоративна банка, а дядо ù по майчина линия Шон Макгрегър все още бе един от най-влиятелните хора в Бостън. И въпреки че бе надхвърлил седемдесетте, думата му се чуваше навсякъде из деловите среди.

Бенжамин Брук - председател на борда на директорите, припряно погледна за пореден път златния си “Ролекс”. И той разбираше, че повече няма основание да отлага началото на заседанието. Още повече, че то не обещаваше да е от най-приятните. Финансовите резултати за първото тримесечие не бяха никак добри и надеждите за възвръщане на загубите от миналата година се изпаряваха с всеки изминал ден. Особено лошо бе положението в сектора за мъжка козметика, където продуктите на “Бриз” отстъпваха завоюваната с толкова усилия пазарна ниша от конкуренцията.

За първи път в своята почти 55-годишна история компанията не изплати дивиденти на своите акционери. Те се отнесоха твърде философски към създалата се ситуация и на своето годишно събрание решиха да не сменят борда, въпреки незадоволителните финансови резултати. Брук се почувства задължен да оправдае доверието и с общи усилия бяха набелязани конкретни мерки. Те бързо трябваше да изправят компанията на крака и да ù върнат водещото място в световния козметичен бизнес. Но както изглежда, кризисният план засега не даваше кой знае какви резултати, въпреки съкращенията, извършени в три от американските поделения и подготовката за преместване производството на някои артикули в Индонезия и Малайзия.

Точно, когато се канеше да помоли присъстващите да заемат места около елипсовидната махагоновата маса, вратата се отвори с трясък и в залата влетя млада жена с развети червени коси. Тихите разговори между директорите секнаха и всички извърнаха погледи към Линда О’Браян. Тя запъхтяно взе да се извинява с натоварения уличен трафик, откачи кожената чанта от рамо и я просна на масата. Учудено изгледа колегите си и рече със спокоен глас.

-  Е, няма ли да започваме вече?

Брук се изкашля пресилено, хвърли укорителен поглед към Линда и с бавен и дори леко провлечен глас помоли всички да седнат. Когато седемте члена на борда се отпуснаха на меките кожени столове в залата влезе секретарка с кафета и минерална вода. Жената сервира педантично и бързо напусна залата. От тавана зад председателя Брук безшумно се спусна бял екран и на него се появи първият слайд - графика на спада в общите продажби за първото тримесечие.

-  Уважаеми колеги – започна Брук и огледа всички под дебелите рогови рамки на очилата си. – Пред всеки от вас лежи папка с доклад за резултатите на компанията за изминалото тримесечие. Нямам намерение подробно да се спирам на всичко, което е написано вътре и смятам да засегна само най-важните моменти. На първо място, както може да видите на екрана, стои въпросът за продължаващия спад на продажбите, който достигна 8%. Според анализите това до голяма степен се дължи на все още незавършилото преструктуриране на компанията и най-вече на забавянето на старта на производството в Индонезия. И така господин Шорт, бихте ли ни осведомили относно този аспект?

Пълният Малкълм Шорт бе изпълнителен директор на компанията. Той се размърда в стола и кимна към Брук. След миг пискливият глас, който рязко контрастираше на обемната му фигура, се разнесе из въздуха.

-  Както предполагам знаете, вчера се върнах от инспекция от завода ни в Индонезия. Технологично оборудването е монтирано и готово за производство. Суровините са доставени, но все още имаме затруднения с набирането на квалифицирана работна ръка. Мисля, че до месец можем да започнем производство, ако намерим необходимите специалисти. Но може би тук трябва да дадем думата на господин Съливан, все пак навлизаме в неговата територия.

-  Благодаря ти Малкълм – рече Брук и се обърна към директора по човешките ресурси Кларк Съливан, който седеше от дясно на масата. – Е, Кларк, какъв е проблемът с кадрите?

-  Действително се натъкнахме на затруднения с набирането на работна ръка за отделните сектори на производствения цикъл и закъсняхме с провеждането на квалификационни курсове – започна слабоватият мъж, чийто костюм висеше на него като на закачалка. – До две седмици тези курсове ще приключат, но въпреки това все още имаме недостиг на хора и по тази причина се наложи да командироваме 20 специалисти от поделението ни в Индия за период от шест месеца. Надявам се за този период да им подготвим заместници от местни кадри и както заяви уважаемият господин Шорт да успеем да стартираме производството до месец – допълни Съливан и обърна изпитото си и измъчено на вид лице към Брук, с което даде да се разбере, че няма какво повече да каже.

Брук разбра намека, отпи голяма глътка кафе и внимателно върна чашата в чинийката.

-  Дотук, като че ли нещата вървят добре. Бих желал да засегна още един въпрос около Индонезия. Уточнена ли е напълно номенклатурата на артикулите, които ще се произвеждат там? Какво можете да ни кажете по този въпрос госпожице Колинс?

Елегантно облечената жена около четиридесетте, която очевидно полагаше огромни усилия, за да поддържа безупречен външен вид, не побърза да отговори веднага. Тя се пресегна с ръце, на които можеха да се забележат масивни златни гривни и едри пръстени към портативния си компютър и отвори панела с екрана.

-  Производствената листа е напълно уточнена, за което бих искала да благодаря на господин Нортън, чийто отдел изготви маркетинговото проучване – започна с отработен кокетен глас Сара Колинс, без да пропусне да хвърли мазна усмивка към директора по продажбите Хенри Нортън.

Напоследък упорито го преследваше с ухажванията си.

-  Основно ще разчитаме на артикули, характерни за източния пазар. Смятаме да обърнем внимание и на избелващите кремове и лосиони, които се търсят много в Далечния Изток.

Слайдът на екрана зад Брук се смени и графиката бе заменена с нова. Шефът на борда извърна глава към нея и заби отново поглед в папката отпред.

-  Според анализа ясно се вижда, че компанията ни регистрира значително изоставане в изготвянето на нови продукти спрямо основните ни конкуренти. Както можете да видите на екрана, например от “Лореал” и “Лаудер” са пуснали на пазара пет пъти повече артикули от нас, а изоставането ни в мъжкия сектор е дори още по-драстично – заяви Брук с равномерен тон и хвърли поглед към Сара Колинс, която отговаряше за развойната дейност.

-  Това действително е така, но нищо не може да се направи. Средствата за разработване на нови продукти бяха орязани – възкликна Колинс и инстинктивно погледна към Глория Къркпатрик, която оглавяваше финансите и счетоводството. – А и спадът на продажбите е пряко свързан и с недостатъчно агресивната ни рекламна политика – добави ехидно тя и с интерес зачака реакция на последните си думи.

-  Хайде, хайде пак рекламата ти е виновна Сара – намеси се със сърдит тон Линда О’Браян, която нервно тръсна с глава без да дочака да ù бъде предоставена думата. – Нямали сме агресивна стратегия? И какво да рекламираме? Не се създава нищо ново и лежим на стари лаври!

-  Дами, да не нарушаваме добрия тон – прекъсна спора Брук и даде думата на финансовата директорка.

-  Отлично знаете, че след спада на печалбата за миналата година се наложиха бюджетни ограничения, така че не виждам смисъл да се отправят необосновани обвинения – рече енергично Глория Кърпатрик, която от позицията на 50-те си години бе свикнала на всякакви удари под кръста и не се впечатли кой знае колко от прехвърлянето на топката в нейното поле. – А и освен това мога да ви уведомя, че няма да се изплащат премии за тримесечието, така че затягането на коланите ще продължи и занапред – допълни тя и сне очилата си.

-  Ще си позволя да формулирам няколко решения, които ще помоля да бъдат гласувани  – рече Брук и многозначително изгледа всички присъстващи. – На първо място даваме срок от един месец за старт на производството в Индонезия. Също така даваме същия срок на отдела за развойна дейност за представяне на стратегия за увеличаване броя на новите продукти, особено в мъжкия сектор. Имайте предвид, че акционерите няма да ни гласуват повторно доверие ако не овладеем бързо ситуацията и не постигнем по-добри финансови резултати. Който е за подкрепа на тези мерки, нека да гласува.

Всички директори вдигнаха ръка. Последна го направи Сара Колинс, която вътрешно негодуваше, но все пак нямаше никакво желание да остане в изолация.

-  Приема се. Заседанието е закрито – рече Брук и първи се надигна от мястото си.

Улицата, водеща до старата щатска сграда, бе изпълнена вече с оживен поток от хора и превозни средства - обичайна гледка, с която започваше всеки делничен ден в ситито на Бостън. Издържаната във федерален стил триетажната сграда, от чийто балкон на 4 юли 1776 година е била прочетена Декларацията за независимост, се гушеше страхливо между огромните стъклени небостъргачи. Те се извисяваха заплашително наоколо, сякаш всеки момент щяха да погълнат джуджето, което нахално се вреше в краката им.

Сали Дебъроу отмести неохотно поглед от уличната панорама, откриваща се от четвъртия етаж на административната сграда. Там се помещаваха офисите на “Бриз”. Вратата на кабинета се отвори и влезе шефката ù Линда О’Браян.

-  Как мина? – попита Сали с леко дрезгав глас и пое подадената папка с документи.

-  Нищо особено – отвърна Линда и веднага се запъти към своя кабинет, който бе свързан с този на асистентката ù.

Хвърли чантата на бюрото си веднага щом влезе.

-  Е, разбира се, онази дърта коза Сара Колинс не пропусна да се заяде с мен. Явно се ядосваше, че закъснях, а Брук не започна заседанието без мен – добави Линда, седна и включи компютъра си.

-  Значи е имало прехвърчане на искри – отбеляза с нескрит интерес Сали, следвайки плътно шефката си по петите.

-  Не се вдъхновявай толкова. Знаеш, че Брук прекъсва в зародиш такива забавления, така че непрестанният ти глад за клюки и сензации няма шанс да бъде задоволен.

Сали направи обидена физиономия зад стъклата на очилата си и зае отбранителна позиция. Но думите ù увиснаха във въздуха, тъй като Линда я изпревари.

-  И не се прави на светица. Мислиш, че не знам кой сви онзи номер на Сара? – попита Линда, а миг след това двете прихнаха в бурен смях.

-  Ама  видя ли опулената физиономия на Нортън, когато фръцлата му каза, че приема поканата за вечеря – извика Сали през сълзи, имитирайки театрално изкълчената манекенска походка на Сара Колинс. – Скъпи Хенри, букетът е направо разкошен. Винаги съм знаела, че имаш отличен вкус и с радост приемам поканата ти за вечеря – продължи превзето с имитациите си Сали, отново се преви от смях и даже извади носна кърпичка, за да избърше бликналите сълзи.

-  И колко струваше букетът?

-  Скъпичък, изръсих се с цели 50 долара. Но си заслужаваше гледката – отвърна Сали. Отиде до кабинета си и се върна с чаша минерална вода.

-  Добре. Стига толкова, заболя ме стомаха – обяви Линда и добави по-спокойно: - Сали, въпреки че никога не съм изпитвала кой знае какви топли чувства към Сара Колинс, искам да ми обещаеш, че повече няма да има такива изпълнения. Особено сега, когато компанията е в криза и трябва отново да я вдигнем на крака. Обещаваш ли?

Дребничката и приличаща на колежанка - тип зубрачка Сали Дебъроу не отвърна веднага на въпроса. Устоя на втренчения поглед на Линда без да ù мигне окото и шумно изгълта остатъка от минералната си вода. Запрати пластмасовата чаша в кошчето отзад и чак тогава реши, че не е здравословно повече да дразни шефката си, придавайки хрисима физиономия на лицето.

-  Добре де. Щом е за общото благо, обещавам, че ще си трая.

-  Защо ли не ти вярвам? – промърмори Линда и подпря буза на лявата си ръка, без да сваля очи от асистентката си.

-  Този път съм честна. Ако искаш, даже може да се прекръстя и дори да се закълна в живота на сивия ти котарак, че ще стана примерно момиче – заяви важно Сали и набързо се прекръсти. – Сега доволна ли си?

-  За момента да, макар че не схванах защо намеси Матилда в цялата работа и ми омръзна да ти повтарям, че е котка, а не котарак – рече Линда и придърпа документите на бюрото.

-  Много просто. Когато запрашиш в командировка на кого тръсваш Матилда? Не, няма нужда да отговаряш. Естествено, на добричката Сали, която винаги е готова да приюти всяко бедно домашно животинче, чийто собственик не се свърта на място. Та искам да кажа, че ние с Матилда станахме големи приятелки и затова съм особено загрижена за нейното благосъстояние – каза Сали и приседна в края на бюрото.

-  Напълно ми е известен факта, че никой не може да те надприказва и затова предлагам да спрем до тук. Всъщност какви са тези документи?

-  Някои от тях очакват подписа ти, а по-голямата част е скучна кореспонденция. Има и малко поща – отвърна Сали и кръстоса крака.

-  Нещо интересно?

-  Нищо особено, освен може би поканата за открита лекция.

-  Не говориш сериозно – усъмни се Линда и вдигна очи от документите.

-  Напротив, напълно сериозна съм. Заглавието на лекцията е “Митове и традиции в парфюмерията на древен Египет” или нещо подобно.

-  Звучи интересно. Кой ще я чете?

Сали протегна ръка към папката с документи, разрови ги и измъкна бледо-розова покана с изящно изрисуван син лотос.

-  Някой си доктор Хари Коен, преподавател в катедрата по антропология към Харвард. Лекцията е утре от 10 часа в музея Пийбоди.

-  Може и да отида…

-  Това означава ли, че утре изобщо няма да дойдеш на работа?

-  С удоволствие ще помисля над тази възможност и ще те информирам своевременно.

-  Е, надявам се поне да ми кажеш дали докторчето си го бива – рече Сали и започна да барабани с пръсти по полираната повърхност на бюрото.

-  Откъде ли те изрових? – въздъхна Линда, облегна се върху стола и поклати невярващо с глава.

-  Отникъде, аз сама ти се натресох – възкликна Сали и скочи от бюрото.