Трета глава

– Да те пусна? – шефът ме гледаше сякаш е вкусил лимон с гъза си. След кратко, но напрегнато мълчание се усмихна, сякаш му е харесало. – Че тръгвай си, Катенце.

Обърна се, без да дочака реплика, и влезе в задимената стаичка, която наричаше офис. Преди два месеца Стела го помоли пред всички да я пусне в работно време, понеже брат й катастрофирал. Тогава й каза със същата усмивка: “Че тръгвай си, Стелке.” И Стелка си тръгна. Когато се върна на другия ден, шефът я накара да подпише, че напуска по взаимно съгласие.

Още нямах и година в казиното. Да си търся нова работа за по-малко пари не фигурираше в текущия ми списък със задачи.

Силно се надявах баба да е заспала или да гледа някой сериал. Още по-силно – да не е пипала хапчето. Стиснах зъби, преглътнах пет майни и се преоблякох за работа.

Казват, че тоя дето е измислил покера бил умен, но тоя дето е измислил покер чиповете бил гениален. Това, което пропускат да споменат е, че и двамата се кланят на един и същ бог – тоя дето е измислил казиното.

Без огледала. Без прозорци. Без часовници. Изходът е труден за откриване. Килимите са грозни, в най-добрия случай скучни, затова не гледаш надолу. От искрящите LED светлини на тавана те болят очите, затова не гледаш нагоре. Единствените места за сядане са тези, които те задължават да харчиш. Има безплатни напитки за всеки неразбрал, че на тоя свят безплатно няма. И момичета като мен да ти ги сервират. Достатъчно хубави, за да искаш да ни впечатлиш, но не прекалено, за да не решиш, че сме ти над нивото.

Грешката на обикновените църкви е, че целят да се почувстваш нищожен пред бог. Казиното те мотивира да докажеш колко си велик.

След няколко изнервящи часа, от втора маса щръкна космата ръка, която държеше празна чаша.

– Мойто момиче – с властно отегчение каза мъжът.

Хванах чашата, но той не я пусна веднага – първо ме огледа от глава до пети. Накрая спря малките си, воднисти очи в моите и ги задържа.

– Двойно за татенцето.

Чудех се само кой ще е днес. Винаги имаше поне един. След печеливша ръка ще типне мен и крупието с по черен чип, равен на стотачка. Но докато за крупието това означаваше “продължавай да раздаваш добри карти и ще видиш още от тези бебчета”, в моя случай означаваше капаро. Разбира се, при условие, че съм си свършила работата добре.

“Татенцето” със сигурност не беше от редовните. Носеше тъмни очила, риза с къс ръкав на палмови дървета, гледащи тъжния кървав залез, и черните, гъсти косми на ръцете си, вместо дълъг ръкав. Приличаше на тираджия, който в последния момент е отскочил на шопинг до бензиностанцията.

– Викчо, да знаеш кой е крийпът на втора? – попитах барманката, докато тя пълнеше чашата на татенцето.

– Кой от всички? – Виктория се подсмихна, но като видя кого имах предвид, ококори очи. – Олеле! И е накарал ТЕБ да му сервираш? Мали, Катьо, удари кьоравото.

Не казах нищо, но нямаше нужда, понеже в момента изражението ми беше една голяма въпросителна. Виктория бутна встрани чашата с уиски и се надвеси над бара.

– ТОВА е тоя на Бъз. За него се носят легенди.

Любопитен факт: Когато Виктория кажеше, че някой е на нещо си, означаваше, че нещото е голяма (според нея) фирма, а въпросният “някой” е собственикът на фирмата.

– Бъз?

– Офф, че си. Тва е най-голямата фирма за желязо. Тоя е фрашкан. Разправят, че типва от златните чипове. Пък ако му приемеш долния тип… – Виктория размаха два пръста в пространството.

– Сериозно? Два бона?

Виктория кимна. И докато кимаше, изглеждаше сякаш иска да ме окуражи.

– Само че не трябва да изглежда като сделка – уточни, – а като свалка.

– Страхотно. Ще го имам предвид.

Докато носех чашата на татенцето, се запитах дали не сбърках, оставяйки Виктория да мисли, че съм дори малко като нея. А може би оставях себе си да мисля, че не съм? Няколко пъти с татенцето биха премахнали доста пречки от пътя ми. Ех, само да беше малко по-млад и много по-хубав.

Понечих да оставя питието на масата, но татенцето вдигна показалец като стоп знак. Тогава погледнах масата. Той и брадатият, преждевременно състарен чичка отсреща бяха ол-ин на търна. Флопът се бе паднал тройка, петица и седмица купи, търнът – седмица каро. Татенцето правеше флъш с неговите четворка и вале купи. Но не беше достатъчно. Чичката го беше хванал за топките с фулхаус – тройка каро и седмица спатия. Доколкото успях да преценя, на масата най-спокойно лежаха чипове за близо половин милион.

И ривърът се приземи – шестица купа.

Юмрукът на чичката се стовари върху масата. Носът му беше дори по-ядосан – трепереше в тик.

– Мислиш, че като си богат, можеш вечно да си купуваш място, докато накрая не спечелиш всичко?

– Да – отвърна татенцето.

– Ще видим тая работа – каза чичката, стана и си тръгна.

Другите четирима на масата не помръднаха от местата си, наблюдаваха как татенцето типва крупието, преди да загребе планината от чипове пред себе си. После, докато прехвърляше няколко чипа между пръстите си, ми направи знак да му оставя чашата.

– Благодаря, мойто момиче – каза и бутна три чипа в ръката ми.

Три златни чипа. Няколко мига стоях вдървена и гледах чиповете хипнотизирана. Три хиляди лева. Най-много бях изкарвала хиляда и двеста от типване, и то за цял месец. И с някакво усилие. Сега се убедих, че татенцето не е като другите. Той е по-отвратителен от тях.

– Не мога да ги приема – понечих да оставя чиповете пред него, но татенцето прояви изненадващо пъргав рефлекс. Хвана ръката ми – здраво, но без да ме наранява – и я затвори с чиповете вътре.

– Майка ти не те ли е учила, мойто момиче. Взимай, като ти да…

Изстрел оглуши казиното. Някои се разпискаха, други се покриха. Както държеше ръката ми, татенцето я стисна в железен хват. Помислих, че ще я счупи, но изведнъж хватът му се отпусна и ръката му, заедно с цялото му тяло, падна на земята.

Зад него чичката свали дулото и ме изгледа. Имаше кръвнишки поглед, луд и бесен поглед, малко очуден и много възбуден поглед. Исках да избягам. Трябваше да избягам. Цялото ми тяло крещеше да бягам. Но не можех да помръдна.

– М-моля те… – гласът ми трепереше, заедно с всичко останало. – Вземи к-каквото искаш…

Това го разсмя за малко. После стана сериозен.

– Вече го направих – каза. И отново вдигна пистолета.

Затворих очи и се разплаках, а когато последва нов изстрел, издадох нечовешки писък. Ясно чух строполяване на тяло, но то със сигурност не беше моето. Отворих бавно очи. Примигах няколко пъти, за да отмия сълзите. И тогава ги видях проснати на пода. Чичката и неговия мозък.