11 янв. 2017 г., 23:25

Аромат за засищане 

  Проза » Рассказы
577 0 2
5 мин за четене

Беше краят на юни, когато дните са най-дълги, но чувстваш, че минават най-бързо. Целият ми ден измина в досадно опаковане на багаж и последващото изтощително пътуване към дома. Въпреки това, искрено исках да се махна от мястото, където пребивавах, не заради самото място, а заради обстоятелствата. Пътуването поднася тази възможност – да разнообразиш процеса на събитията чрез изминаване на разстояние. Уви, в момента, в който минах табелата на родния си град, исках да замина отново. Тогава ми се обади приятел, който каза, че наскоро взел къща в едно близко село. Не го разпитах за условия, не се двоумях и тръгнах към тази къща, която никога не бях виждал. Дори нямах търпение да стигна и да разсея още мътните остатъци, плуващи в умореното ми съзнание след пътуването. Да се отделя от средата, към която бях привикнал, да се изключа от действителността, която точно към този момент ме отблъскваше.

Къщата беше близо до входа на селото, още в първата пресечна уличка след водостока, идващ от близкото езеро. Карахме и постепенно светлината намаляваше, виждаха се фаровете на колите, минаващи по главния път. Стигнахме до мястото, представляващо парцел с постройка, разположена  долу-горе по средата на градина. В предната част имаше суха трева и големи бурени, които имаха нужда да се доизчистят. До къщата се стигаше по квадратни бетонни плочи, излети върху суровата почва. Сама по себе си тя не беше кой знае какво. Всъщност нямаше нищо общо с другите селски къщи. Казаха, че навремето е била двуетажна, с маза и отделение за животни зад нея, но предният собственик я е съборил до основи, заровил е мазата и върху нея е положил сегашната структура. Не беше постройка от тухла, а по-скоро сглобяема, които се вдигат бързо, но не са много устойчиви. Навън, точно пред вратата имаше голяма дървена маса с тежки столове и огромна пейка с облегалка. Всичко това беше под сръчно изработен навес. В единия край на навеса имаше иззидана пещ. Учудващо – първото впечатление е, че мястото е пълно и посреща много хора, а когато прекрачиш истинския праг, всъщност разбираш как това е заблуждение, подобно на външния вид на човек. Вътре имаше всичко на всичко една голяма стая с кухненски бокс, който включваше мивка, стар бръмчащ хладилник, готварска печка, чиито способности бяха под сериозно съмнение и малък дървен плот. Над мивката имаше два шкафа за съдове, които стояха празни. Останалата част от интериора се състоеше от едно старо канапе, което се разпъваше и ставаше на легло и един надуваем матрак. Без цветя, без картини, без маса, без гардероб, без много основни мебели и без още повече излишни принадлежности. Голо и просто, като душата на самотник. Нямаше нужда от коридори, от антре или стени. Когато няма други, не можеш да избягаш от себе си в друга стая. Прозорецът гледаше към градината отзад. Не се виждаха други къщи, нямаше и помен от това, че е имало животни, че някога са играли деца.

Нямахме много неща за ядене. Пресни зеленчуци от градината, сух хляб, кисело мляко, малко сирене и парче колбас. Направихме си салата в единствената пластмасова купа, която имаше. Всички прибори бяха за еднократна употреба, само че ползвани няколко пъти. Имахме стъклени чаши, които пълнехме и неусетно изпразвахме, за да напълним пак. Това беше вкусът на  удовлетворението, моментно затъпяване на импулсите, които ни раздираха. Бягахме от миналото, бягахме от настоящето, бягахме от темите, които истински ни мъчеха. Не мислехме какво ще стане утре. Младост. Прекрасно е! Всичко се върти и променя, грижите са малко, времето не е толкова скъпо. Грешките са повече оправдани, отколкото разрушителни. Прошката е по-лесна. Забравяш болежките по-бързо и се надяваш безразсъдно. Всичко ухае прекрасно и вкусовете са по-сладки. Вярваш безпрекословно, че нещата ще се наредят скоро и тревогите грохват пред ентусиазма на храбрите мечти. А често истината е по-далеч, отколкото изглежда. Запалихме пещта, за да си опечем сухия хляб. След като пушекът се разнесе, започна да се носи приятно ухание на жарта от изгорелите дърва. Тогава разбираш, че именно този аромат те засища, а не самата храна. Започна песен, която ни умълча. Не се погледнахме, всеки се замисли с блуждаещ бляскав поглед и така, докато чашите пак се опразниха. Беше приятно. Говорихме и гледахме ясното небе. Всичко беше предначертано в онзи момент – шумът на водата, песента на щурците, полъхът от изстиващата пещ, чистото небе и търчащите красиви идеали, неуловими упования и нестихващи вълнения. Усещах как започвам да се унасям.

Събудих се с мисълта, че не можеш да избягаш от себе си никъде. Не бива да търсим извинения за това какви сме и какви са нашите желания. Утехата е преходна фаза между отчаянието и слабостта. Хората търсят оправдания да правят неща, защото не са щастливи. Не, ние правим нещата, защото искаме да ги направим! И няма нищо лошо в това. Щастието е въпрос на избор, а не на принципи. Щастието е неизмерима величина. Може би недостижима в пълното си състояние. Същото се отнася и за тъгата. Всеки бяга по своя начин от едното и търси другото както може. И тук няма правилно и грешно. Когато на човек нещо му е хубаво, той се опитва да го съхрани колкото може повече, и винаги се връща при него. Затова и си наливаме в чашите, когато свършат – защото искаме да запазим това сладко опияняващо чувство. Но няма как да задържим времето, а дори и хубавите неща носят последици.  Не трябва да съжаляваме за онова, което не сме успели да направим. Трябва да се радваме, че сме се научили на нещо от тези пропуски. Крайната цел е да съзрем красотата в даден миг, да се докоснем до същността на чувствата, да загасим пожара на желанието, за да може от пепелта му да се разпали нов. Инак всичко е било напразно.

Излязох и наплисках очите си на чешмата навън. Поогледах се и мярнах една пейка, поставена между дърветата. Тръгнах надолу и се запътих към нея през изстиналия асфалт на улицата. Нагазих в тревата и усетих малките капчици роса по краката си. Наблизо се чуваха домашни животни. Седнах и се загледах в пътя срещу мен, от който ме откъсваше вододелът. Слънцето стремително се вдигаше и оцветяваше небето. И там, на хладната пейка, останахме сами. Аз, вятърът и споменът за най-красивото момиче, с което винаги ще се обичаме…

© Мартин Димитров Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • "Щастието е неизмерима величина. Може би недостижима в пълното си състояние. Същото се отнася и за тъгата. Всеки бяга по своя начин от едното и търси другото както може. И тук няма правилно и грешно."
  • Много си прав за щастието - въпрос на избор е!
Предложения
: ??:??